Сега искам да се опитам да направя своето признание ...

Притварям очи и се опитвам да си те представя... Мислено взимам четка в ръка и на платното на въображението си нарисувам най-прекрасното небе смесвайки в палитрата си цветове от ледниците на Антарктика, от върховете на Хималаите, от окото на урагана и цвета на отразения океан в окото на току-що роден делфин...

Протягам отново ръка и с четка докосвам платното - на него изгряват две слънца, които ме поглеждат уснихнато с твоите очи; погалват ме нежно с топлите си лъчи, събуждат в сърцето ми плахи надежди и възторг от живота...

Чува се далечен плясък на криле ...  прелитам по небето с четката си като грациозно ято диви лебеди и изписвам над слънцата твоите красиви вежди... след това спускам заедно с красивите птици устремно надолу и изобразяваме нослето ти, което докосвам с целувка.

На земята посаждам алено поле от рози... Появява се вятър. Той алчно взима в нетленните си шепи цветовете им и полита към небесата като северно сияние, което издигайки се над хоризонта създава сочните ти усни ухаещи на току що откъснат цвят на роза. Потръпвайки от поривите на вятъра, усните ти се разтягат в ангелска усмивка и аз усещам как ставам лек като есенен лист. Отпускам се в обятията на мечтата си да те достигна и се понасям нагоре ... все по нагоре. Искам да надзърна колкото се може по отблизо в слънчевите ти очи. Но колкото повече се доближавам до тях, желанието ми става става все по силно, докато накрая лумвам като буен пламък, превръщам се в пепел, която полита надолу като летен дъжд, поръсва розовите ти усни с финния си прах и те целува жадно ...

Ще отвърнеш ли на целувката ми, Мила моя ? Ще ме възродиш ли от пепелта отново за живот ? Ще ми позволиш ли да долетя близо до теб и да надзърна в слънчевите ти очи, без да изгоря ?